?!?!?

Ако имаше нещо истинско в този ден, това определено беше слънцето което надникна иззад огромния облак. Клечко стоеше зад прозореца и наблюдаваше мързеливо движението по улицата. Кроткия слънчев лъч погали носа му, погъделичка го игриво и го накара да погледне нагоре. Белият облак беше шарен като далматинец – тук там имаше някое черно и буреносно петно. Формата му бе досущ като огромен търтей в миг на мимолетен полет – знаете, надявам се че полета не е силната страна на търтея. Това е породено от простия факт, че има голям меден търбух (свидетелстващ за бохемски нощи с повече от необходимото медовина) и определено е особено мързелив.
Та въпросния облак кротко си летеше движен от вятъра. Лъча слънце го пронизваше тук там, а зад опашката му надникна и самото слънце. То се огледа с интерес, намръщи се и пак избяга. Цялата тази идилия беше брутално смазана от клечките стърчащи от земята и гордо носещи името дърво, макар че имаха само дърво в тях и нито грам красиви листа или каквато и да е там красота, висулка или каквото и да било за наслада на естетическата функция на човешкия организъм.
Клечко позяпа още известно време и се прозя. Определено не се наспиваше като хората тия дни. Мисълта за неговата възлюбена го изгаряше като адски огън и неможеше да се съсредоточи върху нищо друго. Целия проблем в момента беше в това, че не я беше чувал и виждал от доста време, което го правеше нещастен и унил. А образа и беше непрекъснато пред очите му – в цялата си прелест и очарование. Клетия момък – явно живота си правеше шега с него, разбивайки нормалния начин на живот и превръщаики го в слуга и роб на нещо, което неможеше да си обясни напълно. Цялата ситуация определено беше абсурда – подигран и обруган за същността си, отринат и изоставен , поставил си почти нечовешка цел, явно цялата работа миришеше като попрестояла осолена риба. Като определено осолителя го беше взел на подбив, а самата риба му намигаше закачливо. В тоя момент на лирично самооткровение звънна входната врата на офиса и гърча изтича да отвори.